Ping Pong : Milena Bourjeva, poèmes bilingues, bulgare / français
Traduit du bulgare par Païssy Hristov.
Je n’ai pas le temps d’être
un papillon éphémère :
des arrêts m’attendent
à moitié nus, déchirés,
des prisonniers tendent la main –
me demandent du pain…
Нямам време да съм
еднодневна пеперуда:
чакат ме спирки
полуголи и раздрани,
затворници ръцете си протягат
да ги храня...
* * *
Je ne sais vers où continuer,
j’ai oublié par où j’ai passé.
Je me rebelle contre les amitiés,
les gens unis,
je marche, suivie du vent,
suivie du Néant.
Pourquoi le mouvement des gens
ne serait-il qu’un balancement
pareil à celui des plantes aquatiques ?!
Qui s’est ingénié de priver nos mondes asservis
du droit de salut ?!
Si tu pars, tu sera toujours seul.
* * *
Не зная накъде да продължа,
забравих от къде съм минала.
Бунтовница съм аз срещу приятелствата,
свързаните хора,вървя,
след мен идва вятърът,
след мен идва Нищото.
Защо човешкото движение
да бъде само някакво поклащане
подобно водните растения?!
Кой измислил е да нямат право на спасение
закрепостените ни светове?!
Тръгнеш ли ще бъдеш сам.
* * *
LA MAISON AUX REVENANTS
Je saute par-dessus mes semaines
comme à travers des cerceaux en feu,
les années, tels des vieillards impuissants,
s’affalent sur moi ;
en fait, je tourne dans une pièce
aux murs en pierre,
et j’ai au-dessus de ma tête
un toit immense – au lieu du ciel.
Les maisonnettes au-dessous sont vivantes,
elles ont les cheveux blancs et fins
qui touchent la terre ;
à moitié vêtues de lierre,
elles se parlent.
Les revenants se parlent aussi…
Ils se racontent des vies…
Ma vie ?! … C’est eux.
Chaque jour je les salue machinalement,
je me suis faite à leurs ordres.
Les libres, où sont-ils ?!
Je m’enracine lentement dans le sol
et je deviendrai bientôt un arbre creux
qui ne meurt jamais.
Et je raconterai des histoires, moi aussi.
* * *
КЪЩАТА НА ПРИЗРАЦИ
Прескачам през седмиците си
като през огнени обръчи,
немощни старци -
години се свличат върху ми,
а всъщност обикалям стая
с каменни стени
над главата ми не е небе,
а е безкраен покрив...
Малките къщи под него са живи
с дълги до земята
бели и слаби коси,
полуоблечени в брашляни,говорят си.
Говорят си. Призраци...
Разказват нечии животи...
Моят живот?! ... Са те.
Всеки ден ги поздравявам машинално,
свикнала съм да ме направляват.
Свободните къде са?!
Аз бавно се вкоренявам в пръстта
и ще бъда скоро изкурубено дърво,
което не умира никога.
И също ще разказвам.
* * *
La mer a englouti mon réconfort.
Les mains sales et égratignées, je grimpais
et je cueillais tout ce qui
était enveloppé dans un bourgeon,
je mettais en pièces ceux qui
s’étaient drapés dans leur pensées ;
je fouillais les plus honnêtes
(les menteurs m’échappaient).
Jusqu’au moment où je me vis devant la mer,
calme, engloutissante,
dont je ne peux voir le début.
Le bout est devant moi.
Paisible, rampant à mes pieds,
il m’attend.
* * *
Морето е погълнало утехата ми.
А аз пълзях с изподрани, мръсни ръце
и късах всичко в пъпка увито,
раздирах всички загърнати в мислите си,
пребърквах най- честните
/лъжците ми бягаха/.
Докато пред мен застана морето-
спокойно и давещо-
на което не мога да видя началото.
Краят е пред мен.
Тих, пълзящ в краката ми.
Той ме очаква.
* * *
La peine n’est jamais en vacances.
Telle une vieille sourde
elle marche sur le ciel
et laisse s’échapper
ses foudres précieux.
Elle n’entend que la voix de la mort.
* * *
Мъката няма ваканция.
Като глуха старица
тя върви по небето
и без да иска изпуска
безценните си мълнии.
Чува единствено гласа на смъртта.
* * *
LES GENS DE PIERRE
L’été, tel un charbon, est louche.
Il me prend pour une danseuse sur braise.
Mais je ne peux plus danser
dans les prunelles du feu dévasté.
Il n’y a plus ni Dieu,
ni vicaire.
La terre, mâchée, est déjà crachée
par une baleine qui nous a rachetés.
C’est aux cœurs des amoureux
qu’elle a demandé du feu
pour son allumette,
et elle l’a jetée sur nous,
les inflammables,
les gens de pierre.
Collage de © Ghislaine Lejard
* * *
КАМЕННИТЕ
Лятотоекатовъглен. Кривогледо.
Струва му се, че съм нестинарка.
Но не мога вече да танцувам
в зениците на съсипания огън.
Вече няма нито Бог,
нито заместник.
Земята е предъвкана, изплюта
от някой кит откупил ни,
запалил клечка от сърцата на влюбените
и я хвърлил върху нас-
неспособните да горим-
Каменните.